От близо час чаках в бара – имах среща с една жена.
По тялото ми минаваха нервни тръпки, окото ми играеше, като че ли предчувстваше началото на голямата драма. Нямаше как да се размине – щеше да се разиграе, и то по моя сценарий.
Ето, тя дойде. Колко зле изглеждаше – застаряваща, със снощен грим, със следи по лицето, които оставя само похотта. Миришеше неприятно. Подаде ми уж кокетно ръка, но дори този жест беше евтин и от него ми се догади. А тя безсрамно плъзна поглед по тялото, като най-дълго изследва мъжествеността ми. Трудно прикривах отвращението си – ако се бях издал, щях да разваля този дълго чакан момент. Поех ръката й и с жест я поканих да ме последва.
След близо половин час паркирах пред малък хотел – неприятен, с лоша слава. Специално го бях избрал за срещата ни. По лицето й разбрах, че се изненада и разочарова. Явно очакваше да я заведа в поне тризвезден хотел. В стаята, която предварително бях резервирал, ни очакваха леки мезета и бутилка водка. Исках да я накарам да се отпусне, да приспя бдителността й, за да мога спокойно да я унищожа. Цели 15 години чаках този момент.
Час по-късно тя беше преполовила шишето и имаше само едно желание – да ме вкара в леглото. Каква жалка мръсница! Не я смущаваше нито ужасният й вид, нито алкохолните торбички под очите, които никакъв грим не може да скрие. И най-малко това, че съм толкова млад – мога да й бъда син. Наближаваше полунощ. Разгорещена, със зачервено лице и мътен поглед, жената плъзна език по устните си, после се усмихна криво – едва ли й пукаше колко са жълти зъбите й.
“Е, какво следва сега?” – попита тя просташки. Едва издържах, погнусата ме задушаваше, но седнах срещу нея, вперих поглед в размазаната й физиономия, и казах: “Ще ти дам каквото искаш. Но първо искам да ти разкажа една история…“ Тя кимна с безразличие, все едно казваше: хайде, карай, само по-бързо. И аз започнах.
„Казвам се Павлин и съм сирак. От покойния си баща знам, че майка ми ме е зарязала, преди да навърша година. Една вечер казала, че отива до приятелка, но повече не се е върнала. Баща ми не бил учуден – очаквал го. Всъщност с нея нямали брак, просто се събрали да живеят заедно, когато тя забременяла. Двамата се запознали в този хотел. Майка ми му разказала, че е без родители и от време на време чисти стаите, за да изкара някой лев. Татко беше човек от село, наивен, с чиста душа, затова й повярвал. След няколко нощи, които прекарали заедно, тя забременяла. Като всеки почтен човек той й предложил да се оженят, за да има детето двама родители. Тя приела да живеят заедно, но отказала да сключат брак. Било старомодно, казала.
Няколко месеца баща ми вярвал, че си е взел чисто момиче, което несправедливата съдба е обрекла на нещастен живот. Истината излязла по-късно, когато научил, че издирват майка ми – родителите й, които изобщо не били покойници, а живи хора, загрижени за дъщеря си. Татко я попитал защо го е излъгала, а тя се оправдала, че баща й бил тиранин и заради него избягала от вкъщи.
Той отново й повярвал, но все пак успял да я склони да се срещнат очи в очи, за да им каже, че вече има семейство и чака дете. Обаче срещата се развила по съвсем друг начин. Родителите й не скрили, че дъщеря им е уличница и вече има две деца, които е оставила в дом. Най-накрая жестоката истина за миналото й лъснала. Баща ми бил съсипан, но наивността, доброто му сърце и силната любов към нея, за пореден път го заблудили. Решил, че този път майка ми няма да остави детето, което чака. Ето, имат дом, голяма градина – гладни няма да останат, двор, където малчуганът да тича на воля и да играе с животинките, които отглеждат. Защо й трябвало да бяга от толкова хубав живот? – така мислел горкият ми баща.
Лесно е да заблудиш човек, който винаги е вярвал в доброто. Пясъчният му замък се сринал с гръм и трясък, когато едва няколко месеца след като ме родила, майка ми изчезнала. Татко не правил опити да я открие. Той все казваше, че ако някой не иска да бъде намерен, целия свят да обърнеш, няма да има полза. Единственият спомен, който с него имахме от тази жена, беше снимката, която двамата си бяха направили пред родилния дом.
Години наред баща ми се грижеше сам за мен. Хората в селото го съветвали да ме даде в дом за сираци, а той отговарял, че докато е жив, няма да изостави сина си. Живеехме бедно. Носех старите дрехи на комшийските деца, миех се вън на двора, хранех се с хляб и сирене, но бях щастлив. Татко така и не си потърси друга жена, а и коя ли щеше го вземе – бедняк, с дете.
Той се разболя тежко, когато станах на 11 години. Сърцето му не издържаше. Парите не стигаха и не можеше да си позволи качествено лечение. Година по-късно сам ме предаде на социалните. Трудно се грижеше за себе си, а какво остава за мен. В интерната живях, докато навърших пълнолетие. Разбрах, че социалните са открили майка ми, но тя постъпила така, както и с другите си две деца – отказала се от родителските си права. Колко безсънни нощи съм я проклинал – дори животните не изоставят децата си.
Когато напуснах интерната, нямах търпение да видя баща си. И го видях, но в ковчег – беше починал предишната нощ. Толкова чужд изглеждаше – блед като мрамор, болестта го беше превърнала приживе в труп. От съседите разбрах, че е умрял сам в страшна мизерия. Не искам да мисля колко е страдал. Аз знаех, че той обичаше майка ми, затова никога не потърси жена за себе си. Все си вярваше наивникът, че някой ден тя ще се върне. В крайна сметка това го уби.
На погребението се заклех, че ще я открия и ще й поискам сметка. Трябваше да отмъстя – за живота на татко, за погубеното си детство, за тежката орис на братята ми, които не познавам. Отне ми дълги години, но я открих. Тя е точно такава, каквато очаквах – отдадена на парите, алкохола и младите мъже. Обича ги дотолкова, че онази вечер беше готова да спи със собствения си син.
Накрая я попитах: Позна ли ме, Елена? Аз съм момчето, което ти изостави, преди да проходи. Детето, чийто баща изпрати в гроба. Дори не разбра кого искаш да вкараш в леглото си и на кого предлагаш поквареното си тяло. Не се плаши, ще си тръгна. Със спомена за татко. А теб те очаква ужасна съдба – нямаш дом, нямаш близки, нямаш приятели. Сама си. Скоро и най-изпадналите мъже ще те подминават с отвращение. Вече плащаш за злото, което цял живот правиш.”
На вратата се обърнах и я погледнах за последно. Тя си наливаше нова чаша с водка. По глупавото изражение на лицето й разбрах, че нищо от разказаното не е стигнало до нея. Не съм успял да я докосна – душата на тази жена отдавна беше мъртва, още от времето, когато ме беше изоставила като бебе. Но животът вече я беше наказал, превръщайки я в грозна, похотлива, неморална, вулгарна отрепка.
Павлин
Източник: lichna-drama.com
